— Старче, стига уводни думи, които отново граничат с оскърбление на короната, без изобщо да съседстват с ласкателството — казал гневно кралят. — Говори!

— Кралю, ти злоупотребяваш с властта си — отвърнал мъдрецът, — но твоите злоупотреби са нищо в сравнение с тези, които си позволявал твоят древен прародител, основал династията на Епаридите, за когото ти не знаеш. Този твой пра-пра-прадядо, Алегорик, също злоупотребявал с монархическата власт. За да ти обясня най-голямата му злоупотреба, моля те да погледнеш нощния небосклон, които се вижда приз горните прозорци на дворцовата зала.

Кралят погледнал небето, звездно и чисто, а старецът продължил бавно:

— Гледай и слушай! Всичко, което съществува, е предмет на насмешки. Пред тях не може да устои нито едно високо звание, защото се знае, че все някой дръзва да се надсмее дори над кралското величие. Смехът удря по тронове и държави. Едни народи се смеят над други или над самите себе си. Случвали се подигравки дори с това, което не съществува — нима хората не са се присмивали на митичните богове? И съвсем сериозни неща, направо трагични, стават обект на шеги. Достатъчно е да си спомним за черния хумор, за подбивите със смъртта и мъртвите. Гаврата не се спряла в атаките си и към небесните тела. Вземи например слънцето или месеца. Месецът се представя като хитър слабак с рогата шутовска шапка и стърчаща като сърп брадичка, а слънцето като добродушен дебеланко с голям корем и разрошен ореол. Но макар че предмет на подигравки е както кралството на живота, така и кралството на смъртта, едновременно дребните и великите неща, има нещо, което никой досега не се е осмелил да подиграе или осмее. А то не е такова, че да се забрави, да бъде изпуснато от погледа, защото става дума за всичко, което съществува, става дума за Космоса. Но ако се замислиш, кралю, ще видиш колко е смешен Космосът…

На това място крал Глобарес се учудил за първи път и с нарастващо внимание слушал думите на мъдреца, който говорел: