— Космосът се състои от звезди. Това звучи много сериозно, но когато вникнем в същността на въпроса, трудно ще сдържим усмивката си. И наистина — какво са звездите? Огнени сфери, висящи сред вечната нощ. Привидно патетичен образ. Поради своята природа ли? Ни най-малко, поради своите размери. Но размерите не могат да придадат сами по себе си тежест на явлението. Нима драсканиците на идиота, пренесени от лист хартия върху безкрайна равнина, ще се превърнат от това в нещо съществено?

Умножената глупост си е все глупост, нараства само нейната смехотворност. Космосът е цапаница от някакви си многоточия! Където и да погледнеш, до каквото и да се докоснеш — все същото! Монотонността на Творението изглежда най-баналния и най-плоския замисъл от всички, които някой може да си представи. Нищожни точки и така до безкрайност. Кой би измислил едно толкова неразумно нещо преди неговото създаване? Само някой кретен. Да вземеш, значи, неизмерими пространства от вакуум и да наслагаш там точка до точка, както ти попадне — как може на такъв градеж да се приписва ред и величие? Кара ни да коленичим пред него ли? Единствено от отчаяние, че не можем да го махнем. Та не е ли той само плагиатстване от самия себе си, извършено в началото, а началото е било на свой ред най-безсмисленото от всички възможни дела, защото какво можем да направим, когато имаме пред себе си чист лист хартия, в ръката перо и не знаем, нямаме никакво понятие, с какво да го запълним? С рисунки ли? Ха, нали трябва да знаем какво ще рисуваме. А ако нямаме нищо предвид? Ако сме лишени от всякакво въображение? Тогава перото, докоснало някак си неволно хартията, ще направи точка. А веднъж поставената точка ще създаде, при тази глупава втораченост, придружаваща творческата слабост, образец, убедителен поради това, че освен него няма абсолютно нищо и че с най-малко усилие образецът може да бъде повтарян до безкрайност. Повтарян, но как? Точките могат да бъдат подредени в някаква конструкция. Но какво ще стане, ако не можем и това? Не ни остава нищо друго, освен да тръскаме в немощта си перото, пръскайки капки мастило, изпълвайки листа с безразборно и случайно подредени точки.