Учителят бе набил всичко това в главата му достатъчно добре. Роуан бе още дете, когато любимото му куче — животинка, която му носеше утеха през многобройните самотни нощи, бе умряло. Роуан се разплака, а старият възпитател се вбеси. Грабвайки нажежен до червено ръжен, той го долепи до задната страна на бедрото на Роуан и предупреди детето, че ако заплаче или дори трепне, ще последва второ жигосване.

Роуан никога повече не заплака.

Дочу шум зад гърба си и усети, че някой приближава. Моментално застана нащрек и грабна меча, който лежеше до рамото му.

— Аз съм — каза Лора, а в гласа й се долавяше гняв. Посегна за туниката си. В далечината се чуваше шум от сновящи напред-назад ланконски бойци, които без съмнение го търсеха, опасявайки се, че може да види мишчица и да се изплаши. Заличи появилата се на лицето му гримаса и погледна към сестра си.

— Недей! — спря го Лора. — Не си давай труд да се обличаш. Виждала съм голи мъже. — Тя приседна на земята, не много далеч от него, и за миг остана смълчана, с присвити, обгърнати с ръце колене, а стройното й младо тяло очевидно бе сковано от гняв. Не обърна внимание на влагата от земята, която се просмукваше в роклята от брокат. Когато отново заговори, думите й напомняха изригване на вулкан. — Тези мъже са ужасни — заяви тя разпалено, с вторачен пред себе си поглед. Стисна ядосано челюсти преди да продължи. — Отнасят се с мен сякаш съм глупачка или някакво разглезено, мързеливо дете, което непрестанно трябва да се наглежда. Не ме оставят и две крачки да направя без тяхна помощ. Да не съм инвалид? А онзи, Ксанте, е най-отвратителният. Само още веднъж да ме дари със своя изпълнен с презрение поглед и ще му дам да разбере. — Спря, защото чу Роуан тихичко да се смее, и се обърна с блеснали, сини очи към него. Беше доста хубава, с изящни черти и високо, стройно тяло, а гневът само прибавяше привлекателна руменина на лицето й.