— Как смееш да се хилиш? — промълви тя през зъби. — Ти си виновен, че се отнасят така с нас. Всеки път, когато някой от тях ти предложи възглавница, ти въздъхваш и се усмихваш. А вчера дори ми държа преждата! Никога досега не си го правил. Вечно си бил зает с точенето на някой нож, но изведнъж ти доставя удоволствие да се преструваш на слаб и мекушав. Защо не повалиш двама-трима от тях, особено онзи Ксанте?

Усмивката, появила се на лицето на Роуан, смекчи изражението на изсеченото му лице. С тъмнорусите си коси и дълбоки, сини очи, той притежаваше класически тип красота. Съпоставен с ланконите, приличаше на съвършено друг тип човек. Докато техните очи сякаш те изгаряха, в неговите проблясваха игриви пламъчета. Докато техните лица бяха мършави, изпити и загрубели, неговото бе светло и с гладка кожа. По време на турнири Лора неведнъж бе виждала мъже да се усмихват при вида на Роуан, мислейки че им предстои двубой с голобрадо момче, чието високо, едро тяло без съмнение е само от тлъстини. Лора често се смееше ликуващо, когато Роуан с лекота поваляше самодоволния рицар. Мъжете откриваха, че чертите на лицето на Роуан загубваха мекотата си и ставаха твърди като скала само за части от секундата и че тялото му всъщност е около деветдесет килограма яки мускули.

— И защо не разговаряш с тях на техния език? — продължи Лора, тъй като ядът й ни най-малко не отслабваше от очевидната незаинтересованост на Роуан. — Защо караш да ти превеждат? И кои са тези зерни, от които толкова се страхуват? Мислех, че зерните също са ланкони. Роуан! Престани да се смееш. Това са нахални, невъзпитани мъже.

— Особено Ксанте ли? — попита той с гърления си глас, като едновременно с това й се усмихваше.

Тя извърна поглед от него, а брадичката й потреперваше от гняв.

— Може да го намираш за забавно, но твоите рицари и твоят оръженосец не смятат така. Младият Монтгомъри получи няколко силни удара днес сутринта, докато защищаваше името ти. Би трябвало да…