
— Сега вече сме готови — обяви той, прегръщайки Лора и вземайки племенника си на ръце.
Уилям продължаваше да съзерцава Роуан. Бяха изминали двадесет и пет години откакто прекрасната му сестра бе родила русокосото дете и през това време Уилям бе обикнал момчето повече от собствената си душа. Но сега настъпваше краят на всичко, защото отвън чакаха сто високи, мургави, набраздени с белези ланконски бойци, със сурови изражения на лицата и въоръжени до зъби, възседнали своите късокраки, едрогърди коне. Очевидно бяха готови да се бият. Техният предводител бе пристъпил напред и заявил на Уилям, че са дошли за децата на Тал, който лежал на смъртен одър, и Роуан бил бъдещият крал.
Уилям бе решен да им откаже, да се бие до сетния си дъх, но най-възрастният му син отмести баща си настрана и прие ланконите с отворени обятия. Уилям разбра, че е победен. Защо да се бият, за да задържат някого, който е нежелан.
С тежки стъпки се изкачи до дневната на Лора, където Роуан, седнал в нишата до прозореца, учеше. Възпитателят му, стар още мри пристигането си, сега приличаше на древна мумия, но когато съзря лицето на Уилям надигна сгърченото си от артрит тяло от стола, отиде и застана до Роуан, след което се отпусна на едно коляно. Когато погледна лицето на стария си учител, Роуан разбра какво се бе случило.
