— Да живее крал Роуан — произнесе старецът все още със сведена глава.

Роуан кимна и погледна към Лора, която бе положила ръкоделието в скута си.

— Време е — промълви той нежно. — Отиваме си. Уилям се оттегли незабелязано, за да не видят сълзите в очите му.

Джура стоеше неподвижна в стигащата до коленете й вода, бе вдигнала лекото копие високо, застинала над бавно плуващите риби, в очакване да прониже някоя. Слънцето все още не бе достатъчно високо, а само очертаваше планината Тарновия зад гърба й и преминаващите покрай краката й риби. Тя бе захвърлила на брега широките панталони, които бяха част от бойната й униформа, и сега бе облечена само с меката, скромно украсена с бродерии туника, която бе белег на нейната принадлежност към бойците ириали, а краката й бяха голи от средата на бедрата надолу. Водата бе леденостудена, но тя бе привикнала с трудностите, тъй като от най-ранна възраст бе научена да не обръща внимание на болката.

Отляво дочу шум и разбра, че някой идва — очевидно жена, съдейки по тежестта на стъпките. Не помръдна, но мускулите й се стегнаха и бе готова за скок. Продължи да държи копието над дясното си рамо, но бе напълно готова да се извърне и да го метне по натрапницата.

Усмихна се без да извръща глава. Беше Силеан. Нейната учителка и приятелка Силеан бе безшумна — или почти безшумна, когато се придвижваше из гората.

Джура прониза една дебела риба.

— Ще споделиш ли закуската ми, Силеан? — провикна се тя докато освобождаваше мятащата се риба от върха на копието и се отправяше към брега. Джура бе висока метър и осемдесет, с великолепно тяло, изваяно вследствие дълги, безжалостни, постоянни тренировки.