Даваше им ласкави имена, а когато се разположеше да лагерува съвсем сам в тревата на прерията или върху мъха на вековната гора, им говореше като на живи хора. Именно към този вид уестмани спадаше и Сам Хокинс. Суровият живот из дивите пущинаци не бе покварил сърцето му и той си беше останал с чувствителна душа, но и изключително голям хитрец.

Случи се точно онова, което беше очаквал — след като се изправи, Бътлър се приближи и с господарски маниер се изтъпанчи пред масата, на която седяха тримата. Без да поздрави, с подигравателен тон той им каза:

— Каква прелестна гледка представлявате бе, хора! Струва ми се, че сте трима извънредно странни, извънредно смешни близнаци!

— Йес — кимна Сам много сериозно и скромно.

Това признание прозвуча толкова смешно, че Бътлър гръмко се разсмя. Докато спътниците му все още пригласяха на смеха му, той продължи:

— Всъщност кои сте вие?

— Аз съм първият — отговори Сам.

— Аз вторият — добави Дик Стоун.

— А аз пък третият — обади се Уил Паркър.

— Първият, вторият, третият! Какво е това? — попита Бътлър, който не разбра веднага какво имаха предвид.

— Е, ами близнаците поред естествено! — отвърна Сам с изключителна чистосърдечност в гласа.

Тези думи бяха последвани от втори залп смях. Бътлър беше бит и затова сърдито се тросна на дребосъка:

— Я стига тъпи вицове! Свикнал съм да разговарят с мен сериозно. Вижда се, че не сте близнаци. Исках да чуя имената ви. Хайде, цял съм в слух!

— Казвам се Гринъл — малодушно отговори Сам.

— Аз Бери — призна изплашено Дик.

— А аз съм Уайт — страхливо промълви Уил.

— Гринъл, Бери и Уайт — каза Бътлър, — имената ви знам вече, а сега ми кажете и с какво се занимавате!