Просто ще продължаваме напред, докато големите думи като „безсмъртие“ и „вечност“ не придобият смисъл. Големи думи, да, точно това искаме. Непрекъснатост. Откакто са се обърнали езиците ни и са се раздвижили устните ни, ние все питаме — какъв е смисълът на всичко това? Всички други въпроси са глупави, щом смъртта диша в тила ни. Но нека само се заселим на десет хиляди светове, въртящи се около десет хиляди непознати слънца, и въпросът ще заглъхне. Човекът ще бъде вечен и безкраен, също като космоса. Ще продължи завинаги напред, както продължава космосът. Отделните индивиди ще умират както винаги, но историята ни ще продължи безкрайно надалеч в бъдещето и знанието, че ще оцелеем завинаги, ще ни даде чувство за сигурност — а именно тя е отговорът на онзи въпрос. Щом сме дарени с живот, най-малкото, което можем да направим, е да запазим и предаваме този дар до безкрая. И целта си заслужава усилията.

Плетените столове зашепнаха тихо в тревата.

Една минута.

— Една минута — каза на глас той.

— О! — Жена му ненадейно го хвана за ръката. — Надявам се, че Боб…

— Ще бъде наред!

— Ох, Господи, помогни им…

Трийсет секунди.

— Сега гледай.

Петнайсет, десет, пет…

— Гледай!

Четири, три, две, една.

— Ето! Ето там! Ох, там, ето там!

Извикаха. Скочиха на крака. Столовете им се обърнаха. Двамата се олюляха, ръцете им се опитваха да се намерят, да се вкопчат, да стиснат. Видяха ярко зарево в небето, а десет секунди по-късно огромна комета излетя във въздуха, затъмни звездите и се втурна нагоре, за да се превърне в нова звезда сред завръщащото се изобилие на Млечния път. Мъжът и жената се държаха, сякаш се намираха на ръба на висока скала и под тях се бе раззинала бездънна черна пропаст. Гледаха нагоре и чуваха собствения си плач и хлипане. Мина дълго време, преди да успеят да проговорят.