— Отлетя, нали отлетя?

— Да…

— Всичко е наред, нали?

— Да… да…

— Не е паднала…?

— Не, не, всичко е наред, Боб е наред, всичко е наред.

Накрая отстъпиха един от друг.

Той докосна лицето си и погледна мокрите си пръсти.

— Проклет да съм — промърмори. — Проклет да съм.

Почакаха още пет, още десет минути, докато очите не ги заболяха от безбройните кристалчета огнена сол. Наложи се да ги затворят.

— Е, да се прибираме — каза тя.

Той не можеше да помръдне. Само ръката му сама се протегна към дръжката на косачката. Видя я какво прави.

— Остава още съвсем малко…

— Но вече не се вижда.

— Виждам достатъчно — отвърна той. — Трябва да довърша. После ще поседим малко на верандата, преди да се приберем.

Помогна й с прибирането на столовете на верандата, настани я, върна се и отново се зае с косачката. Косачка. Колело в колелото. Проста машина, хващаш я в ръце и я буташ напред, колелата се въртят и тракат, а ти вървиш след тях и тихичко си мислиш нещо. Врява, следвана от топла тишина. Въртящо се колело, следвано от замислена стъпка.

Аз съм на милиард години, каза си той; аз съм на една минута. Висок съм един сантиметър, не, десет хиляди мили. Гледам надолу и не виждам краката си, толкова са далече.

Забута косачката. Тревата летеше нагоре и меко падаше около него; той вдъхваше аромата й, наслаждаваше му се и се чувстваше, сякаш е цялото човечество, къпещо се в свежите води на извора на младостта.

И изкъпан, той отново си спомни песента за колелата, вярата и Божията милост насред небето, където сред милионите неподвижни звезди една-единствена се осмеляваше да се движи нанякъде и да не спира.

После окоси останалата трева.