— Да, Бактор — тихо отговаря той оттам, където е паднал, опрял гръб о стената вляво от мен, с протегнати под странен ъгъл крака. И после: — Защо още съм жив?

— За малко последно забавление, носителю на Светлината. Ако прокълнеш всичко, което е добро, красиво, истинско и благородно, ще ти даря бърза смърт.

— Не, благодаря — отвръща той.

— Защо не? Ти се провали, както и деветимата преди теб. Ти беше последният. Всичко свърши. Добрите загубиха с нула на десет.

Не отговаря, затова продължавам да го ръчкам.

— И твоят герой, Ерик Мускулестия, или както там му викахте, дори не ме докосна с онова оръжие. Последният поне ме цапардоса по рамото, преди да го насека на парчета.

— Ние ли бяхме най-зле от всички, с които си се сблъсквал? — пита той.

— О, не искам да изпадам в крайности — казвам. — Но едва ли бяхте най-добрите.

— Не се подигравай на един победен старец и ми отговори. Кой беше най-добрият?

Кискам се.

— Лесна работа — отвръщам. — Глоринг от Второто царство. Той беше на косъм да ме убие — просто красота! Извитата му сабя Демер

— Уви, горкият Ерик не можа да извърши такова нещо.

— Не можа нито той, нито някой друг от онези, които съм срещал. И сега царството на моя господар Глаум ще е вечно, защото Мракът победи Светлината. Вече няма кого да вдигнат срещу нас.

— Кажи ми — пита той — кое сред счупените оръжия, които виждам, е сабята Демер и къде са костите на Глоринг, за да мога да видя къде лежи най-светлата ни надежда.

— Много приказваш, старче. Време е да приключим с приказките.

— Но виждам само девет ефеса сред останките.

Изпъвам нокти и се надигам да го фрасна. Но той ме задържа не с магия, а просто със заявлението:

— Още не сте победили.

— Как можеш да го кажеш, щом си последният?

— Ти излъга — продължава той, — когато каза, че царството на господаря ти ще бъде вечно, че Мракът е победил Светлината. Не виждаш собствената си слабост.