— Нямам слабост, магьоснико.

В полумрака съзирам усмивката му.

— Много добре — казвам тогава. — Няма нужда да проклинаш добротата, истината, красотата и благородството, за да си платиш за бърза смърт. Само ми кажи коя е слабостта, която виждаш.

— Винаги съм гледал на бързата смърт като на нещо маловажно — отговаря той.

— Кажи ми я, за да мога да се защитя, ако някой иска да се възползва от нея.

Нахалният старец има дързостта да се изсмее. Решавам във всички случаи да удължа смъртта му.

— Ще ти кажа — отвръща той — и ти пак няма да можеш да се предпазиш от нея. Вече виждам, че ще умреш, като познаеш любовта.

Тропвам с крак и рева:

— Любов? Любов? Трябва акълът ти да е потрошен като всичко друго в тебе, за да ме обвиниш в такава глупост. Любов!

Смехът ми кънти в пещерата, докато го обезглавявам, сграбчвам главата му за брадата и я тътря по прохода. Гърдите ме болят от смях.

След някое време вземам нечий крак и започвам да го дъвча. Доста е жилав. Трябва да е на героя.

Моят господар Глаум, извечен и бъдещ властелин на света, влиза тази вечер облечен в изцапаните си от Светлината дрехи, за да се възхити на работата ми и да ме поздрави за вековете, прекарани толкова полезно. Той ми дава изящно изработен златен часовник с гравираното ми име, за да ме възнагради за вярната служба.

— Бактор, мили мой — пита той след време, — защо виждам останките само на девет от оръжията на Светлината, щом всички герои са паднали?

Аз се кискам.

— Тук са само девет — обяснявам. — Другият е горе в страничния коридор. Героят влезе от друго място, не като останалите, и аз го спрях там. Беше хитър.

— Искам сам да видя.

— Разбира се, господарю. Следвай ме.

Водя го нагоре по страничния коридор. Чувам, че си поема дъх, щом спирам пред нишата.