— Този е цял! — изсъсква той. — Мъжът си стои непокътнат, оръжието не е счупено!

Аз отново се смея.

— Но е безопасен, господарю. Сега и завинаги. Този го обезвредих с магия, вместо да го насека със силата на тялото си. Идвам тук от време на време, за да му се възхищавам. Той е най-добрият. Едва не ме уби.

— Глупак! — вика той. — Една магия може да се развали! И виждам, че това са Глоринг и Демерунг! Трябва да ги довършиш сега, за да сме сигурни в триумфа си!

Той посяга към смъртоносния жезъл в ножницата на колана си.

Обръщам се отново и разглеждам върха на това оръжие, което спрях едва на сантиметър от гърдите си, когато магията ми замрази всякакво движение и остави усмихнатия му притежател като статуя на възмездието и екзекуцията, отложени завинаги. Острието на Демерунг е по-тънко от най-тънкото листо, върхът му — най-близката точка, до която материята може да се приближи към безкрайността…

Чувам господаря си:

— Махни се, Бактор.

Но чувам и друг глас — моя. Той изкрещява думите, които развалят магията. Прекрасният удар е нанесен след хилядолетия отлагане.

После острието се хлъзва назад сред фонтан от телесните ми сокове и аз падам.

Когато прекрасната вещ, източваща капка по капка живота ми, се насочва към Глаум, поглеждам собственика й, белотата на прекрасното му лице, стиснатите зъби в усмихнатата му уста…