— Доня Елвира настоява да приемам в хотела си само кабалиероси — отвърна човечето, — и сигурно ще признаете, че с външността си вие не оставяте такова впечатление.

— Наистина ли? — попитах аз, като не успях да сдържа усмивката си, поглеждайки го отвисоко. — Да не би да смятате, че кабалиеро е само онзи, който е облечен в нови дрехи?

— Не, понеже понякога и някой изискан човек може да бъде принуден да занемари красивата си външност, ала доня Елвира има много изтънчено чувство за тази красота и не ви е намерила особено привлекателен.

— Че кога ме е видяла? Нали дамата спеше, когато пристигнах.

— Вярно, че спеше. Тя изобщо много обича да спи, когато няма друга работа. Но после е излязла на двора, за да ви огледа, и щом видяла дрехите ви, ботушите, шапката, си казала… е, сеньор, едва ли е нужно да се изразявам още по-ясно, а?

— Не, и така ви разбирам, дон Херонимо. Тъй като не допадам на донята, ще взема да потърся някоя друга странноприемница.

Обърнах му гръб и се наканих да си тръгна, ала той ме задържа.

— Стойте! Почакайте малко! Човек се чувства толкова самотен, когато в къщата му няма гости, а и вие все пак не ми приличате на скитник, от когото да имам основание да се страхувам. Ще се застъпя за вас пред доня Елвира. Но за да постигна целта си, е необходимо да съумея да докажа, че ще ми бъдете от полза. Играете ли на домино?

— Да — отвърнах слисано.

— Добре! Хайде да влезем вътре! Ще направим един опит. Херонимо закрачи напред, а аз го последвах във вътрешността на «хотела». Доня Елвира лежеше в своя хамак. Сеньорита Фелиса седеше при «бюфета» на чаша ром. Трите хлапета не се намираха в стаята. Те бяха навън на улицата, където заедно със свои връстници се развличаха, като се замеряха с гнили портокали.