Дон Херонимо донесе доминото и ме покани да седнем на една от масите. Когато зачаткахме с пуловете, доня Елвира се размърда, а когато съпругът й ми каза: «Вземете шест пула, играта започва най-големият чифт», тя дори надигна глава. Сеньорита Фелиса взе чашата си, приближи се и седна при нас, за да гледа. Разбрах с какви хора си имах работа. Ако не играеха домино, тези хора спяха, а не спяха ли, играеха домино. При това Херонимо едва ли можеше да се нарече и посредствен играч. Спечелих първата игра, втората и третата — също. След първата си загуба човечето се зарадва, след втората се учуди, а след третата възхитено извика:

— Que alegria! (Каква радост! Б. по.) Дон Карлос, вие сте истински майстор! Трябва да останете при нас, за да мога да науча нещо от вас. Никой досега не ме е бил три игри подред.

Истината беше, че изобщо не се бях престаравал, но Херонимо играеше толкова лошо, че не бе необходимо кой знае какво напрягане на ума, за да го победя. Той стана от мястото си, приближи се до жена си и припряно нещо й зашепна. После отиде зад бюфета, взе някаква книга и една огромна мастилница, след което тържествено постави двата предмета пред мен.

— Доня Елвира бе тъй добра да даде съгласието си да останете тук. Затова впишете си името ей в тази книга за регистрация на гостите!

Разтворих книгата. Тя съдържаше все имена, цифри и дати. При последната изписана страница бе пъхнато перото, едно прастаро гъше перо, чийто връх бе силно разчекнат и зееше кажи-речи като подметките на ботушите ми. На всичко отгоре то бе покрито с дебела кора от засъхнало мастило.

— С това перо ли да пиша? — попитах го развеселен.

— Sin duda — несъмнено, дон Карлос. Нямаме друго, а сигурно вие не носите перо в багажа си.

— Но това е невъзможно!

— Как така? Ще ви кажа, че откакто съм собственик на този хотел, а оттогава изминаха почти десет години, всички мои гости са се записвали с това перо и с това мастило.