— Без вас, млади дяволи! — Гласът на Шеймъс закова Шон и Джоузеф на място. — Е, все пак някой ще трябва да надзирава разтоварването. Нужно ли е да ви напомням какви мързеливци са всички Фицджералд?

Когато баща му и господин Бърк се отдалечиха, Джоузеф сухо отбеляза:

— Няма що, личи си колко е доволен от нас!

— Това е просто неговият начин да подчертае, че трябва да си свършим работата докрай — усмихна се Шон.

Джоузеф се протегна, за да отпусне схванатите си мускули. Доста упражнения му се струпаха за един ден.

— Май няма надежда да си легнем преди полунощ — измърмори той.

Шон го смушка закачливо в ребрата и дяволито му намигна.

— И от какво, по дяволите, се оплакваш? Нима не прекара целия следобед в леглото?

Единственият човек от рода Фицджералд, който Шеймъс О’Тул уважаваше и на когото безкрайно се възхищаваше, бе съпругата му Катлин. Когато се оттегли в спалнята си, той носеше в ръка тумбеста чаша с чудесен френски коняк.

Раздразни се обаче, тъй като видя, че Катлин не е сама. Кейт Кенеди, икономката на Грейстоун, която бе и лична прислужница на съпругата му, тъкмо бе взела четката за коса на господарката си. Тя бе висока жена, която не търпеше никакви глупости и със здрава ръка управляваше персонала на замъка. Не позволяваше волности никому, дори и на самата себе си. Точно затова и бе икономка на Грейстоун.

— Можеш да си вървиш, Кейт Кенеди. Аз сам ще се погрижа за жена си.

— Сигурен ли сте, сър? Тя има нужда от сто приглаждания — безстрашно заяви Кейт, докато му връчваше четката.

— Шеймъс! — остро го предупреди Катлин. — Да не си посмял да изречеш някоя от циничните си забележки.

Кейт си излезе, но преди да затвори вратата, Шеймъс извика:

— Езикът на тази жена може да разреже и тенекия. — После захвърли четката и прекоси спалнята. Снижи глас и сладострастно добави: — Ще получиш стоте приглаждания.

Катлин се засмя закачливо, докато той пристъпваше към нея с чашата в ръка.