— Какви предположения?

— Че неговите мунтафики също се намират наблизо.

— Но те са в селото Ал Нахит!

— Дано да е така! Досега тая само подозрения, които не се базират на сигурни доказателства, и много ще се радвам ако не намеря такива. И така остани тук и не се отдалечавай от конете, защото за нас е много важно да разполагаме с тях.

— Къде отиваш?

— Към северната страна на селището. Ако не видя там следи, значи съм се заблудил.

— Тогава остави при мен пушките си, защото само ще ти пречат докато се катериш по тези развалини.

— Тъкмо тях ще взема със себе си, защото не е изключено да са им хвърлили око.

Тръгнах. Халеф с пълно право бе споменал за «катерене». Наистина можех да опиша дъга около целия град без да ми се налага да се прехвърлям през разрушените сгради, но така щях да изгубя много време, а помощта ми всеки миг можеше да се окаже необходима за моите спътници. Ето защо не стигнах до самия северен край на порутения град, а още преди това свърнах на запад между грамадите от руини. Така аз сигурно щях да пресека и забележа всяка идваща от север диря.

Осеяната с развалини равнина се ширеше много по-надалеч отколкото си бях представял. Навлизах все по-навътре между купищата отломъци и останките от зидове без да се натъкна на никакви следи. Може би подозренията ми все пак не са били основателни. Вече се канех да тръгна обратно и да се върна при Халеф, когато, застанал между две порутени кирпичени стени, малко по-нататък забелязах открито равно място, където земята бе покрита с фин прах, и там ми се стори че имаше следи, които естествено можеше да са оставени и от животно. Бързо се озовах при тях и се наведох, не, не се наведох, това изобщо не беше необходимо, понеже и така се виждаше съвсем ясно, че оттук бяха минали хора. Едва ли са били по-малко от десетина души.

Предчувствието ми! В първия миг понечих да се върна при Халеф, но вероятно той засега изобщо не се намираше в опасност, а на първо време арабите бяха хвърлили око на Масуд, който носеше у себе си доста пари.