Ако догадките ми бяха верни, арабите бяха избрали най-краткия път докато шейхът беше заобиколил, за да не забележим следите им. Сега цялото му поведение ми се видя в съвсем друга светлина. Вече можех да си обясня и алчния поглед, който ми беше хвърлил. Личността ми го интересуваше по-малко от моите пушки, «омагьосаните карабини», често разпалвали алчността на не един човек.

Но не бе изключено и да се лъжа и ето защо си казах, че не бива да предприемам срещу него нищо докато не разполагах черно на бяло с доказателства за неговата непочтеност. Ако пак го обидех без каквато и да било причина, всички лесно можехме да си навлечем отмъщението на могъщия шейх.

— Тъй като познаваш Кубет ал Ислам толкова добре — обърна се Масуд към него, — сигурно ще можеш да ни кажеш коя от тези руини представлява Бейт Ибн Риза

Абд ал Кахир посочи към една купчина развалини, намираща се откъм южната страна и отговори:

— Ето къде трябва да ви заведа. Конете ще останат тук.

— Защо? — попитах аз. — Можем да яздим дотам.

При тези думи в очите му пробляснаха заплашителни искрици и той отговори:

— Конете не са ваши, а мои и ще останат там където аз наредя!

— Тогава и аз оставам тук!

б Прави каквото искаш. А другите нека дойдат с мен!

Шейхът се отдалечи и хората го последваха. Едва намерих време да пошушна на Масуд да бъде предпазлив и да хвърля на Омар бен Садек предупредителен поглед. Халеф остана при мен.

— Няма ли да отидеш с тях? — попитах го.

— Не. Мястото ми е при моя сихди и нямам причина да почитам чак толкова този Ибн Риза. Аз почитам Иса, но не и Риза. Изглежда шейхът не ти харесва особено, а?

— Не. Подозирам го, че крои нещо пъклено срещу нас. Ти остани тук при конете, а аз ще отида да видя дали предположенията ми ще се потвърдят!