Файона като начало. Да, но тя се бе завърнала заедно с мен в Амбър и дори ме бе прибрала след срещата с Мег. Освен това изглеждаше също толкова озадачена от хода на събитията, колкото бях и аз.

Мамка му. Животът е пълен с врати, които не се отварят, когато почукаш, и с други, които пък се отварят точно когато най-малко ти се иска.

Отидох до спалнята на Флора, почуках и тя ми каза да вляза. Тъкмо бе седнала пред огледалото и се гримираше.

— Как мина?

— Не особено успешно. Всъщност съвсем незадоволително.

Предадох й набързо съдържанието на двата разговора.

— И какво смяташ да правиш сега? — попита Флора.

— Ще се свържа с Рандъм и ще го осведомя за хода на събитията. Имам чувството, че ще ме повика, за да му разкажа всичко там. Затова исках да ти кажа довиждане и да ти благодаря за помощта. Съжалявам, че прогоних избраника на сърцето ти.

Флора сви рамене, без да се обръща към мен, и се заоглежда в огледалото.

— Не се притеснявай…

Не чух остатъка от изречението й, макар че тя продължи да говори. Вниманието ми бе погълнато от усещането, че някой се опитва да се свърже с мен чрез Картите. Отворих съзнанието си за контакта и зачаках. Усещането се засили, но аз все още не долавях ничие присъствие. Обърнах се с гръб към Флора.

— Мърл, какво има? — чух да казва тя.

Вдигнах ръка, защото усещането бе станало още по-интензивно. И все пак продължавах сякаш гледах в дълъг, мрачен и празен тунел.

— Не знам — казах аз, призовах Логрус и овладях една от неговите линии. — Чък? Ти ли си? Готов ли си да поговорим? — попитах след това.

Отговор не последва. Усетих ледена тръпка, но останах все така с отворено за контакта съзнание. Никога преди не бях изпитвал нещо подобно. Завладяваше ме чувството, че ако само помръдна напред, тутакси ще се бъда пренесен на друго място. Дали не беше някакво предизвикателство? Или пък капан? Реших, че само глупак би приел подобна покана от неизвестното. Никак не беше изключено да се озова отново в кристалната пещера.