— За да намалим риска до минимум — каза ученият, предлагам експериментът да продължи четири часа. Той отново се бе превърнал в естествоизпитател, провеждащ поредния си опит. Записа си часа, който показваше хронометърът: един без пет.

— Настройката на трансмитера ще ни отнеме няколко минути. Така че ще бъдеш изстрелян приблизително в един часа. Запомни го добре, момче. Точно в пет часа, и ни секунда по-рано или по-късно, ще те изтеглим обратно. Разбрано?

— Там ще съм. Долф вече се бе отправил към „кабината“. Д-р Кневелтур се върна с резултатите от компютъра. Той видя, че Долф отваря вратата и отново бе обзет от съмнения.

— Убеден ли си, че искаш? — извика ученият пронизително. Помисли пак — само веднъж можем да опитаме да те върнем…

— Знам — отсече Долф и влезе в кабината. Д-р Симиак тръгна да затвори вратата, но преди това каза:

— Избягвай, доколкото можеш, срещите с хора, Долф. Дрехите ти не са подходящи. Ах, момче, я по-добре излез, това е чиста лудост.

— Не говорите каквото мислите — отвърна хладнокръвно Долф.

— От всичко на света най-много ви се иска да тръгна.

Това беше самата истина и д-р Симиак не можа да каже нищо повече. Д-р Кневелтур вече стоеше пред плота и натискаше копчетата и ръчките. Все още държейки вратата отворена, д-р Симиак каза с пресипнал глас:

— Добре тогава. Стъпи изцяло върху тази четириъгълна плоча. Ето така. Гледай да не се докосваш до стените. Затвори очи и не мърдай. Имай търпение, сигурно ще минат три минути, докато се натрупа достатъчно енергия… И не забравяй нищо да не докосваш, момче, аз…

— Ясно, хайде вече! — рече Долф и затвори очи. Чу че вратата се хлопна и до него не проникваше никакъв шум повече.