Никак не му се искаше да ме загуби и ме посъветва да зарежа блатото и да остана при него като прежаля онези четиристотин долара. Каза ми, че така съм щял да си спестя поне последните стотина долара, които иначе щях да похарча за пътуването дотам, а изгубените пари съм щял скоро пак да спечеля при него. Но не се оставих да ме задържи. Щом бях купил земя, исках поне да я видя, ако ще би и последните ми пари да се свършеха. И така, отправих се към моя имот и скоро се сдобих със спътници. Един немец на име Акерман бе закупил гори за сеч недалеч от моята блатиста собственост и беше отишъл вече там, за да строи дъскорезница. Всъщност скромното й начало бе вече поставено, а по-късно предприятието щеше да се разрасне и работата в него да придобие далеч по-голям размах. По делови съображения отначало неговият син беше останал в Сан Франсиско, а след уреждането на Търговските си сделки, бе решил да отиде при баща си. Срещнах се с него, защото пътят ни беше един и същ. Той беше ходил вече веднъж горе и ме накара да му покажа моята карта. След като й хвърли един поглед поклати глава и каза:

— Виждам, че сте най-близкият ни съсед, но не мога да подхранвам надеждите ви. Наистина сте купили едно блато. Вярно, че е огромен по размерите си парцел, ала за нищо не става.

Тези думи не бяха никак утешителни. А когато пристигнахме при баща му и той чу за моята сделка, изказа същото мнение:

— Вие притежавате огромна котловина, която представлява блато, обградено наоколо от голи склонове. Ще видите тук-там само някой самотен храст. Какво ли можете да правите? Хвърлили сте си парите на вятъра.

— Е, тогава ми се иска поне да разгледам блатото — казах аз съкрушено. — Това ще ми е единствената полза.

— Наистина единствената! Днес си починете! А утре яхнете коня си и ние също ще дойдем с вас.

На следващото утро тръгнахме на път. Акерман и неговият син ме придружаваха.