Минахме през висока иглолистна гора, която беше тяхна собственост и обещаваше неизчерпаеми запаси от дървен материал за дъскорезницата им. После продължихме между голи чукари, обграждащи обширна печално изглеждаща низина. Пред нас се ширна огромно блато. По бреговете му се виждаха самотни храсти. Подир тях следваше тръстика, а отвъд нея започваше зелено-кафеникав блатен мъх, сред който се мяркаха мътни локви вода. Липсваше всякакъв друг растителен свят, а животните явно се бяха оттеглили от тази тъжна безутешна низина.

— Ето ви го, на! — каза старият Акерман. — Тази долина е толкова печална, че винаги щом стигна дотук, веднага се връщам.

— Значи никога не сте ходили по-нататък, така ли?

— Не.

— Но на мен много ми се ще да стигна до отсрещната страна, за да видя дали там гледката е същата.

— Разбира се, че е същата. Личи си още от пръв поглед.

— Възможно е! Но ми се иска веднъж да обиколя имота си. Огледам ли го от всички страни, това ще е удоволствие, заплатено с онези четиристотин долара, а след това кракът ми никога повече няма да стъпи тук.

— Както желаете! Но трябва много да внимавате. Тук земята е коварна и човек никога не знае докъде ще потъне.

Предпазливо продължихме да яздим един подир друг нататък. Вятърът подухваше срещу нас и носеше някаква особена миризма. Старият, който беше начело, също я усети. Той спря коня си, пое дълбоко въздух през носа и рече:

— Що за отвратителна воня? Мирише на ковчег!

— На трупове! — потвърди синът му.

— На терпентин! — добавих аз.

После пак продължихме. Миризмата се усилваше. Стигнахме до едно място на намиращото се вдясно от нас блато, където покрилият го мъх се отдръпваше доста навътре, а видът му беше твърде особен, изглеждаше така, сякаш беше отровен. Водата ми се виждаше мазна. Повърхността й бе покрита с някакъв синкаво-жълт блестящ слой. Изведнъж старият Акерман нададе силен вик, скочи от коня и се втурна към водата.