— Разбира се. И кога е било това?

— Преди около четири години. Ние бяхме цяла група златотърсачи и бягахме от една орда навахи. На всичко отгоре така се бяхме заблудили, че изобщо не можехме вече да се ориентираме в планините и много вероятно щяхме да загинем, ако за наше щастие не бяхме срещнали Винету.

— А-а, Винету!

— Значи познавате този прочут вожд на апачите?

— Малко.

— Само малко ли? Ако Вие сте онзи господин, за когото ви мисля, сигурно го познавате много по-добре от «малко». Тогава той беше тръгнал на път за Моно Лейк, където искаше да се срещне с най-добрия си приятел и ни разреши да го придружаваме, понеже вече бяхме решили да се отправим за Калифорния като се прехвърлим през Сиера Невада. Добрахме се до езерото без премеждия и там се натъкнахме на други бели, към които се присъединихме. През последния ден, преди да продължим ездата си, пристигна и приятелят на Винету. Двамата се канеха да се качат високо в планините, за да ловуват там и преди още да настъпи утрото на следващия ден те ни напуснаха. Ето защо Вие останахте край нашия лагерен огън само няколко кратки часа и не сте запомнили добре лицето ми.

— Аз ли? — попитах го, преструвайки се на учуден.

— Ами да, Вие! Или не сте приятелят на Винету? Вярно, че на времето носехте съвсем други дрехи. По тази причина не успях тъй бързо да си спомня кой сте и къде съм ви виждал преди.

— Ами как се казва човекът, за когото ме мислите?

— Олд Шетърхенд. Ако съм се заблудил, Ви моля да ми простите безпокойството!

— Не ме безпокоите. Напротив. Ще си позволя въпроса дали след обяд пиете кафе?

— Тъкмо се канех да си поръчам чаша кафе.

— Тогава Ви моля да го изпиете при мен! Моля, седнете! Той се отзова на поканата ми, а после каза:

— Значи все пак сте Олд Шетърхенд?

— Аз съм, но моля Ви не викайте толкова силно! На тук присъстващите сигурно ще е съвсем безразлично кой съм и как се наричам отвъд океана в американския Запад.