— Радостта ми е причината така да се развикам. Но лесно можете да си представите, че съм във възторг да срещна тук един толкова…

— Тихо! — прекъснах го аз. — Тук в морето на цивилизацията съм само една капка, която просто се губи. Ето, прочетете истинското ми име!

Разменихме визитните си картички. На неговата пишеше: Конрад Вернер.

Докато четях името му той ме наблюдаваше така, като че очакваше то да ми е известно и да покажа известна изненада. Но понеже подобно нещо не се случи, той попита:

— Не сте ли чували някога името ми?

— Вероятно съм го чувал доста често, защото в Германия Вернеровците хич не са малко.

— Искам да кажа отвъд океана.

— Хмм! Не си спомням, но допускам, че на времето съм го чул от устата Ви.

— Друго имах предвид. Сега името Конрад Вернер се споменава твърде често в Америка. Бъдете тъй добър да си спомните за Ойл Суомп

— Ойл Суомп? Хмм! Наистина имам чувството, като че ли съм чувал вече това име във връзка с някакви по-особени обстоятелства. Някакво селище ли е или блато?

— Беше блато, но сега е много известно селище. Малко съм учуден, че не Ви е познато.

— Откога хората говорят за него?

— Почти две години.

— Точно толкова време прекарах в Южна Америка и то в такива райони, където госпожа Мълва пристига с голямо закъснение, така че не ме мислете за някой истински тунгузец или калмик!

— О, не! Още повече се радвам на възможността сега да Ви кажа, че онзи безпомощен на времето човек стана крал на петрола.

— Крал на петрола? Тогава от все сърце ви пожелавам щастие!

— Благодаря Ви! Докато бяхме заедно с Вас и Винету, наистина и през ум не ми минаваше, че ме очаква такова щастие. Всъщност дължа голяма благодарност на апача, понеже той ни придума да тръгнем за Калифорния. И неговия добър съвет ме направи милионер.