Успяхме бързо да уредим работите си във Фриско, а после започнахме бавно да се разхождаме из града. Аз все още носех мексиканското си облекло, а Винету своите индиански дрехи. Но това не привлече погледа на нито един човек върху нас, понеже хора с външен вид като нашия бяха там нещо най-обикновено.

Следобед посетихме прочутите Удуърдс гардънс, които можеха да бъдат сравнени с нашите ботанически и зоологически градини. Тъкмо се канехме да влезем в аквариума, когато срещу нас се зададоха трима души, които се спряха веднага щом ни зърнаха. Навярно бяха чужденци, чието внимание бе силно привлечено от характерната биеща на очи външност на Винету. Ала след като ги отминахме, долових следните думи на родния си език:

— Мътните го взели! Туй не е ли гусин Май, дето отведе моите деца в Дрезден?

Естествено веднага се обърнах. Зад нас стояха две жени и един мъж. Едната от жените носеше воал. Не можех да различа чертите на лицето й. Другата беше облякла много изискана рокля, която обаче не й стоеше никак добре. Имаше такъв вид, сякаш се чувстваше съвсем неудобно в нея. Лицето й ми се стори познато, ала както роклята, тъй и чуждата обстановка ми попречиха веднага да си спомня коя е тя. Мъжът се беше издокарал като истински янки, но изглеждаше толкова смешно, че когато се взрях по-добре в лицето му, аз се подсмихнах и възкликнах:

— Дявол го взел! Наистина ли сте Вие? Та Вие сте станал същински американец!

Да, човекът беше плетачът на чорапи Фогел, бащата на Франц и Марта от Ерцгебирге. След моите думи той изпъна снага, изпъчи се и отвърна:

— Не сал американец ами, сме станали и милионери. Представете си, истински милионери! Ами що не питате за мойта жена и мойта дъщеря? Ей ги тук! Че не ги ли познавате вече?