Значи възрастната жена с невъзможната рокля беше госпожа Фогел, а младата — Марта, сестрата на моето протеже. Тя вдигна воала си и ми подаде ръка.

— Да, туй е мойта дъщеря, госпожа петролената принцеса! — кимна с важен вид баща й. — Знайте ли, отвъд океана в Ерцгебирге си живеят и други хора, от които също може да излезе нещо порядъчно! Ама човек трябва да има акъл за таквиз неща, акъл да има!

— Татко! — умолително каза дъщерята. — Знаеш много добре, че всичко дължим само на този господин!

— Е, зависи отде ще погледнеш нещата! Той сал ни навря носа по следата, а че ний после не я изпуснахме, е, туй беше последица от нашата вродена хитрост и находчивост. Но затуй няма да вземем да се караме, я! А Вий кво се скитате из Америка?

— По стар навик. Нали знаете, че обичам често да пътувам.

— Да. И добре правите, щото който предприема големи пътешествия, той се връща у дома си кат’ учен човек. Разбрах го от собствен опит. Тук станах съвсем друг. Знайте ли, чувстваме се вече тъй, сякаш сме от съвсем големите хора. Започваш сам себе си страшно да уважаваш. Тук сичко е по-убаво, по-изискано и по-скъпо. Ама още не сте ни видели уредбата у дома. Веднага трябва да дойдете с нас! Живеем си кат царе. Елате! Ще се качите в нашия екипаж.

— Съжалявам. Сега си имам друга работа. А и не съм сам. Ето го моят приятел Винету, за когото Вие, госпожо Вернер, сигурно сте чела.

До този момент тя не беше откъсвала очи от мен и не беше обърнала внимание на апача. Ето че сега се извърна към Винету, подаде му и на него ръка, а после ме попита:

— Значи нямате време, така ли? Докога ще останете тук?

— Вероятно още утре ще отпътуваме от Сан Франсиско.

— И не искате да дойдете у нас? Знаете ли, че това е жестоко?

— Ами вашият съпруг…?

— Сигурно ще се зарадва на посещението Ви. Но вероятно не е у дома.