— Ако наистина сте такъв, тогава Ви моля да не се сърдите, че е станало така.

— Не, не! — засмя се той. — Ако знаехте кой и какъв съм бил по-рано, сигурно щяхте да разберете колко излишна е молбата Ви.

— Е, че какво толкова сте били преди?

— Бях негодник! Родил съм се в сиропиталище и бях тръгнал по такъв път, който неминуемо щеше да ме отведе в затвора!

— Какво говорите! Щом е така, Вие сигурно сте скъсали веднъж завинаги с тези спомени и ще е по-добре да не приказвате за това.

— И през ум не би ми минало да споделям тези неща с някой друг човек, но понеже сте Олд Шетърхенд, ми се иска пред Вас да разкрия сърцето си. Може би Ви е познат онзи край, откъдето произхождам.

Той спомена едно малко градче в Ерцгебирге.

— Много добре го знам — кимнах аз. — Няколко пъти съм бил там.

— В такъв случай сигурно знаете и плачевните условия на живот, които царят или царяха там. Представете си едно съвсем обедняло население и един дом на социални грижи с къде-къде още по-бедни обитатели! Те бяха предоставени най-вече сами на себе си и на онова, което изпросваха от околните села. По няколко сурови картофа, няколко филии сух хляб, парченце кораво сирене — това беше всичко, което донасяха вкъщи от просията си. От събраните неща умните си приготвяха някакво ядене, но за съжаление майка ми не беше доста умна.

— Майка Ви ли? И тя ли живееше в приюта за бедни?

— Да. Нали ви казах, че там съм роден. Още когато съм бил само на няколко седмици, тя е започнала да ме разнася из околните села. По-късно ме мъкнеше до себе си. Така е събуждала състраданието на хората. И аз като нея бях облечен в парцали, а тя направо ме възпита в просия. Когато влизахме в някоя къща или пък срещахме някого на улицата тя особено държеше да хленча така, сякаш умирах от глад или от студ. За да изпълнявам успешно ролята си не беше нужно да се преструвам кой знае колко много, защото и без друго тя се грижеше да изпитвам непрекъснато глад.