— Огромна! Но докато се стигне дотук, изминаха дълги години на лишения и страдания! Докато треперех от студ горе на тавана реших отново да избягам, но този път толкова далеч, че изобщо да не могат да ме открият. Незабелязано се промъкнах надолу, излязох от къщата, заобиколих града и после започнах да газя дълбокия сняг в ужасната снежна виелица право към целта, която си бях поставил.

— И каква беше тази цел?

— Естествено Америка!

— Цяло безумие!

— Да, безумно беше, но какво ли разбирах тогава? Вярвах, че за да стигна до Америка, трябва само да тръгна и да вървя, да вървя. Бях чувал, че там човек можел да забогатее, а аз исках да стана много богат. Имах намерение после да се върна и да засрамя майстора. Знаех, че той умееше само да кърпи стари обувки и си бях наумил да си поръчам при него да ми направи чифт съвсем нови ботуши, с които той нямаше да се справи. И това щеше да бъде отмъщението ми. Бях решил да хвърля в лицето му както парите, тъй и нескопосаните ботуши и гордо да се върна в Америка.

— Е, ами това можете да го направите и сега!

— Да, ще си отмъстя, ала по друг начин. Ако този клетник е все още жив, ще му помогна да си стъпи на краката. За всеки удар, получен от него, ще му дам по един талер.

— Това ми харесва и много ми се иска човекът да е все още жив. Вашата история започва да ме увлича, макар че отначало ми се стори отблъскваща.

— Поне началото на продължението едва ли ще ви прозвучи кой знае колко по-привлекателно. Старо ленено яке, ленени панталони, една още по-стара шапка, чифт дървени обувки, ето това бе облеклото ми, в което просейки, се добрах близо до Магдебург.

— Мили Боже! Та нали е било кажи-речи невъзможно по този дълъг път полицията да не ви спипа поне веднъж!

— О, постъпвах хитро. Надушех ли опасност, аз се скривах и предпочитах да гладувам.

— Попадахте ли винаги на хора, които да ви дадат нещичко за ядене?