— Да. Отбивах се все в най-бедняшките къщурки. Често за мен се грижеха чираците на различни занаятчии, които макар да ми се присмиваха, не ме издаваха, напътстваха ме с добри съвети и ми даваха по някое парче хляб. Но в крайна сметка не бях повече в състояние да издържам на този скитнически живот. От ден на ден ставах все по-зле, докато най-сетне, след като отминах Магдебург просто паднах на пътя и останах там да лежа. От глад и изтощение не можех да вървя и пропълзях в една снежна преспа, за да умра там. Веднага заспах. Когато се събудих дочух под мен как тежки колела скрибуцаха в снега. Над мен съзрях чергило на каруца, а аз лежах върху дебел пласт мека топла слама, завит в два конски чула. След известно време едно пълно зачервено от студа лице надникна отпред под чергилото и като видя, че съм отворил очи, попита:

— Жив ли си, момче? Откъде идваш?

— От Саксония.

— Къде искаш да отидеш?

— В Америка.

— Хмм! Ами какво мислят родителите ти по този въпрос?

— Нямам вече родители. Изобщо нямам никой, който да го е еня за мен.

— Какъв си всъщност?

— Обущарски чирак.

— Как ти е името?

— Конрад.

— Добре! Сега запомни какво ще ти кажа! Ей там до теб виси кошница с хляб и сирене. Можеш да ядеш колкото си искаш. После се зарови по-надълбоко в сламата и не излизай навън докато дойда да те взема!

След тези думи лицето изчезна. Не чаках повторна покана. В кошницата имаше половин хляб и цяла буца сирене. Изядох всичко. После се зарових дълбоко в сламата, покрих се с чуловете и пак заспах. Когато ме събудиха се бе вече свечерило. Човекът, с когото бях разговарял беше при мен в каруцата, а тя беше спряла насред пътя току пред някакво село.

— Момче, ама колко си бил гладен! — каза ми той. — И как спа! Не усети ли, че няколко пъти спирахме?

— Не!

— Значи си тръгнал за Америка! Тук ти се предлага най-добрата възможност, защото самият аз отивам отвъд океана. Искаш ли да дойдеш с мен?