— Да.

— Но вероятно нямаш паспорт, нали?

— Нямам нищо друго освен дрехите на гърба си.

— Слушай, туй хич не е много! Но ми е жал за теб. Изрових те от снега и съм готов да се грижа за теб, ако ми обещаеш две неща. Първо трябва да ме слушаш и второ никому не бива да казваш кой си, откъде идваш и накъде си тръгнал.

— На драго сърце.

— Добре! Тогава оставаш при мен докато стигнем в Америка. Ще ме наричаш братовчед. Твоят дядо е бил брат на моя баща и си от Халберщат. Взел съм те с мен, защото всичките ти роднини са измрели и живееш при мен вече от три месеца. Ще казваш ли винаги това и нищо друго?

— Да — заявих аз в безизходното си положение.

— Тогава ще си живееш добре при мен. Значи се споразумяхме! Докато ти спеше, минахме през един град. От един вехтошар ти купих ботуши и дрехи. Ето, облечи тези неща!

Той отметна малко чергилото, за да мога да виждам и да сменя моите парцали и дървените обувки с донесените от него дрехи и ботуши. После ме накара да седна на капрата на каруцата при него и поехме към селото, където спряхме пред страноприемницата, за да пренощуваме.

— Навярно онзи човеколюбив ваш спасител е бил някой колар, който с коларския занаят си е изкарвал хляба, а? — прекъснах аз разказа му.

— Да. Беше един от така наречените селски колари от Харц.

— А-а, знам ги. С тежките си товарни коли те са кръстосвали по-рано надлъж и нашир от една страна в друга като навсякъде са приемали каквито товари им предложи случаят и често са се завръщали по родните си места едва след години. Издокарвали са конете си с особен вид хамути и кожи от язовец. Били са честни хора, на които спокойно е можело да повериш цяло състояние. Изглежда във вашия случай човекът не е бил особено почтен или поне с вас не е бил такъв, защото е казал, че иска да замине за Америка, което в никакъв случай не е възможно да е било истина. Най-вероятно е искал да ви използва.