— Заклевам се. Но…

— А ти? Оставаш ли? Ще чакаш ли враговете си?

— Не — каза Клейтън. — Вече имам своята история. Те няма да видят онова, което видях аз. Триумфиращият Гомес на обления в слънце площад. Гомес, героят на Санто Доминго.

— Лъжеш и в червата, но пък за сметка на това великолепно — каза Гомес. — А сега една достойна поза.

Опря приклада в земята и тържествено постави дясната си ръка на гърдите си.

— Задръж така. — Клейтън щракна с апарата.

— А сега ме закарай там. — Гомес гледаше някъде оттатък площада. Влезе в джипа с пушка на колене и Клейтън потегли. Гомес слезе и коленичи до релсите.

— Господи! — възкликна Клейтън. — Какво правиш?

Гомес се усмихна с глава над релсата.

— Знаех си, че ще дойдат така. Никакви реактивни самолети и автомобили. Ето. Чуй! — И прилепи ухо до нажежения метал. — Не ме излъгаха. Никакви самолети и автомобили. С влак, както миналия път! Si! Чувам ги!

Клейтън не помръдна.

— Заповядвам ти, слушай! — настоя Гомес със стиснати очи.

Клейтън хвърли поглед към небето и коленичи в прахта.

— Добре — промърмори Гомес и махна с ръка. — Чуваш ли?

Релсата изгаряше ухото на Клейтън. Той не отговори.

— Ето — тихо каза Гомес. — Далеч е, нали? Но се приближава.

Клейтън не можеше да каже дали е чул нещо.

— Ето. Вече е по-близко — промърмори Гомес с огромно задоволство. — Навреме. След шестдесет години, si. Коя година е сега? Кое време сме?

На лицето на Клейтън се изписа агония.

— Кажи — настоя Гомес.

— Юли… — той млъкна.

— Кой юли?

— Тринадесети!

— Значи тринадесети. А…

Клейтън направи усилие.

— Деветдесет…

— Деветдесет и коя, сеньор?

— Деветдесет и осма!

— Тринадесети юли деветдесет и осма. Вече е дошла. Вече си е отишла. Това чувам по релсите. Нали?

Клейтън се притисна с цялата си тежест към релсата. Тя бумтеше, но той не можеше да определи дали звукът идва от небето или от земята. Но бързаше, втурваше се срещу него, ревеше на ужасни тътени, които отекваха в тялото и гърдите му.