— Тринадесети юли деветдесет и осма — прошепна със затворени очи той.

— Е — усмихнато каза Гомес, свел глава до релсата, с присвити очи. — Сега зная в коя година живея. Храбрият Гомес. Вървете, сеньор.

— Не мога да те оставя тук.

— Аз не съм тук — каза Гомес. — Вашата година пристига на този ден през юли и не мога да я спра. Но къде е Гомес? Чинко де Майо, май тридесет и втора, най-добрата година! Могат да дойдат, но аз съм се скрил там, където никога няма да помислят да ме потърсят. Вървете. Andale!

Клейтън стана и го погледна. Гомес все така бе долепил ухо до релсата.

— Сеньор Гомес…

— Той замина отдавна. Иди си с Бога — чу се глас под краката му.

— Моля ви.

— Където всичко е празно, има място за движение — каза гласът на Гомес. — Когато си тръгнете, ще мога да се придвижвам лесно.

Клейтън се качи в джипа и запали двигателя. После тихо подвикна:

— Гомес.

Но на релсите имаше само едно тяло и много празно пространство. Търсейки да се скрие в годините, Гомес просто се беше… придвижил.

Клейтън подкара извън града към бурята.