— Къде е, къде е? — не мирясваше Гомес.

— Тези са отпреди месец — каза Клейтън. — Първото съобщение. Ако си бяхте направили труда да четете вестниците, когато пристигат, може би…

— Четете, четете — извика Гомес.

— Пише… — Клейтън присви очи, взе вестника и го обърна към светлината. — Първи юли деветдесет и осма. „Правителството на Мексико продаде…“

— Продаде? Какво е продало?

— Град Санто Доминго — погледът на Клейтън бягаше по редовете. — „Продаде град Санто Доминго на…“

— На кого, на кого?

— „На «Кросроуд Филмс», Холивуд, щата Калифорния.“

— Филми! — извика Гомес. — Калифорния?

— Господи — Клейтън вдигна вестника по-близо до очите си. — „За сумата…“

— Кажете сумата!

— Боже Господи! — Клейтън затвори очи. — „Един милион и двеста хиляди песос.“

— Един милион и двеста хиляди песос? Та това е колкото да вземеш храна за пилета!

— Направо.

Гомес примигна към вестника.

— Навремето си купих очила в Мексико Сити, но се счупиха. Така и не си взех нови. Пък и за какво? Чета само по един вестник на ден. Така и си стоях в празния си дом, в родината си, свободен да ходя където си поискам, нагоре и надолу, без да срещам никого. То си е мое. А сега пък това! — Той мушна вестника с пръст. — Тук има още! Какво пише?

Клейтън преразказа:

— За холивудската компания. Правят нова версия на „Вива Виля“, за живота на вашия бунтовник или какъвто е там, този път озаглавена просто „Панчо!“. Хвърлени са предупреждения над Санто Доминго, за да са сигурни, че градът е мъртъв по времето на мандатите на шестима американски и двама мексикански президенти. Носят се слухове…

— Слухове ли? Какви слухове?

— „Носят се слухове — продължи Клейтън, преминавайки от брой на брой, — че отдавна изоставеният Санто Доминго се е превърнал в убежище за крадци, убийци и избягали престъпници. Подозира се контрабанда на наркотици. Мексиканското правителство ще изпрати официална комисия да провери случая.“