Сега Гладния беше в подобно положение. Той беше се появил последен в тунела и може би с това се обясняваше интересът на Бързия към него. Всъщност този интерес нямаше да донесе нищо полезно. Новодошлите си спомняха по-малко от всички други. Дори сънищата им от горчивото нещо бяха по-неясни.

Двамата лежаха още дълго, без да говорят. Изведнъж в тунелите се раздаде нисък, протяжен вой. Гладния подскочи от уплаха и бързо запълзя към изхода от пещерата.

— Край на работата!

Бързия спокойно го последва. Нямаше от какво да се боят. Зад себе си влачеха пълни чували — гаранция за спокойствие, добра храна и цяла дажба горчиво нещо. При това щяха да стигнат първи и веднага след яденето можеха да заспят.

Излязоха в Централния тунел и поеха нагоре по спиралата. Далече долу отново се чуваше познатият шум — пълзенето на многобройни тела и влаченето на тежките чували.

На връщане всички се движеха само по Централния тунел. Сега бързината нямаше особено значение. Пък и трудно можеха да се мъкнат пълните чували по тесните, криви, а понякога и полузатрупани ходове. Разклоненията бяха важни само в началото на работата, когато всеки се стремеше да намери най-прекия път и да изпревари останалите.

Другите още не бяха се изкачили до средата на Централния тунел, когато двамата стигнаха в голямата пещера. Нетърпелив да предаде първия си богат добив, Гладния се вмъкна в Тунела на рудата. След малко отвътре се чу шумът от падането на тежкия къс минерал. Бързия подхвана със задна лапа своя чувал и запълзя по широкия коридор. Скоро стигна до Дупката и спря на ръба.

Дупката беше широка и кръгла. Долу в нея нещо се движеше, съскаше и тракаше. Раздаваха се още някакви непривични звуци, подобни на онзи звън, който издаваше гривната при удар в камък. Тези загадъчни шумове разпалваха любопитството на Бързия. Неведнъж го бе обхващало изкушението да скочи долу и да разбере какво става там, но страхът го спираше.