От продължението на коридора прозвуча радостният писък на Гладния. Беше получил пълната дажба. Бързия се сепна, надигна чувала и го изсипа в Дупката. Сетне бързо заобиколи широкия отвор, влачейки зад себе си празния чувал и продължи по Тунела на рудата. Няколко телесни дължини по-нататък лапите му на пипаха два големи меки куба и две по-малки твърди топки. Пълна дажба. Той пъхна всичко в чувала и пропълзя в Пещерата за сън. Наоколо нямаше никого освен Гладния, който, свит в един ъгъл, шумно дъвчеше.
Бързия спря до стената, остави дажбата си, разпъна чувала и се изтегна върху него. В противоречие с прякора си той ядеше бавно, старателно дъвчеше всяка хапка и се наслаждаваше на вкуса. Когато свърши с храната, взе малките топки и една след друга ги глътна цели, за да не усети горчивината им. После се обърна на една страна, с лице към стената и зачака съня.
Тази стена не приличаше на никоя друга в тунелите. Тя наподобяваше на някои скали, които се срещаха под земята. Повърхността й беше грапава и твърда. Това напомняше за пясък, скрепен с някакъв друг минерал. Понякога при докосването на стената в мозъка на Бързия възникваше странната дума „бетон“. Но защо ли трябваше да измисля нови думи, когато тази необикновена скала си имаше название. Наричаха я Скалата без край. Тя покриваше всичко. Всеки тунел, насочен нагоре, неминуемо стигаше до нея. Скалата без край ограничаваше света. Само нарядко по нея се срещаха съвсем тънки пукнатини, в които растяха вкусни корени. Понякога, при по-силно дръпване, корените се измъкваха заедно с горната си част — дълги стъбла, обрасли с широки, тънки и меки неща. Навярно с тези неща корените изсмукваха храната си от Скалата без край.