Лицето на секретаря бе все така невъзмутимо.

— И какво стана със секретарите на Антраб, господин съветник? — запита той.

— Присъдата бе изпълнена — добродушно каза Бурдан. — Учудва ли те това? Те сами посочиха неопровержими доказателства за вината си. Но да спрем този неприятен разговор. Какво е станало в рудник номер четири?

— Елитна десантна част на зебарската армия е нападнала рудника рано сутринта, тъкмо по времето, когато затворниците привършват работата си. С мощен взрив са разбили бетона над сектор седем…

— Сектор седем… — неволно повтори господин съветникът.

— Оттам са преминали в тунелите — продължи Кар. — Оцелялата част от охраната на рудника ги последвала под земята и започнала ожесточена престрелка. Но силите били неравни. Зебарците стигнали до залата, където спят затворниците, там се забавили и след това се оттеглили, като пуснали из тунелите отровен газ. Тъй като в сражението били избити повечето от защитниците на рудника, с изключение на петима, нападателите безпрепятствено се качили на самолетите си и избягали в направление към Зебара.

— Това ли е всичко? — запита Бурдан.

— Не, господин съветник. Малко по-късно пристигнали подкрепления… за съжаление след като акцията била свършила. Екипирани с газови маски, войниците изследвали тунелите в сектор седем. Открити са труповете на всички затворници, с изключение на номер…

— Номер две-две-четири-седем-шест — нетърпеливо каза Бурдан.

— Точно така. Откъде знаехте, господин съветник? — присторено се учуди секретарят.

— Предчувствувах — също така присторено спокоен отвърна съветникът. — Добре, ако това е всичко, запиши следното: нападението е плод на предателство. Жив ли е началникът на охраната?