Господин съветникът Бурдан потисна мрачните си мисли и с лъчезарна усмивка се измъкна иззад бюрото. Трябваше да провери какво става с двамата затворници от нулев клас, раздел строго секретен.

Бързия постепенно се свестяваше. Преди още да се възвърнат напълно чувствата му, той си припомни бягството от газа, дупката в Скалата без край, страшната светлина… Но сега нещо беше променено. Ако не беше тракащият шум над него, би помислил, че отново е в познатите тунели. В дробовете му нахлуваше прохладен, влажен въздух. Нито лъч светлина не проникваше през затворените му клепачи. Твърдата повърхност под корема му беше студена. И някъде наблизо имаше руда. Цялото му тяло го усещаше. Концентрира вниманието си върху това чувство и разбра, че рудата е съвсем наблизо, над самия му гръб. Смущаваше го само едно — минералът се движеше. Тънките топли струйки пробягваха по гърба му и отслабваха, идваха и изчезваха. Сякаш се движеше бързо по нисък тунел, чийто свод е осеян с парчета руда. Но всъщност лежеше неподвижно.

Най-после се осмели да отвори очи. Наоколо не беше тъмно. Слаба, разсеяна светлина се лееше от двете му страни и в нея той можа да разгледа своето убежище. Намираше се в тясна ниша, чиито стени напомняха твърдия материал на Скалата без край. Над него със скърцане се движеше широка лента от непозната еластична материя. Може би именно тя носеше парчетата руда, които Бързия усещаше с гърба си.

Заднишком изпълзя навън и се огледа.

Новият огромен и непознат свят нахлу в очите му.

Намираше се върху безкрайна равнина, покрита с онова, което затворената част от съзнанието му наричаше „бетон“. Наоколо нямаше нито стени, нито таван. Високо горе върху синкавочерния свод блестяха хиляди малки искрици. Бързия не знаеше, не можеше да знае нищо за тях, и все пак те неудържимо го привличаха към себе си. „Звезди — помисли той. — Звезди… странна и прекрасна дума.“