Някъде напред имаше руда. Усещаше това отдалече. Много руда, повече, отколкото беше виждал когато и да било. Какво означаваше това?

Не му остана време да помисли. Някъде назад предметите се раздвижиха и се удариха един в друг с тежък звън. Сетне за момент настъпи тишина. И веднага след това ново раздвижване, този път по-наблизо.

Ставаше нещо страшно, Бързия разбра това, въпреки че дори не знаеше къде се намира. Трябваше час по-скоро да избяга от този опасен тунел. И той се хвърли напред с цялата бързина, на която беше способно тромавото му тяло. А зад гърба му тежките предмети се блъскаха един в друг и затваряха прохода, по който бе дошъл.

Краят се появи изведнъж. Бързия изскочи навън и падна върху грамадна купчина руда, натрупана тук, докато лентата бе стояла неподвижна. Отзад нещо трясна, иззвъня и затрака, сякаш гигантски челюсти се захлопнаха, без да хванат плячка. Всичко се раздвижи, затресе се, забуча. Ехото из тунела се превръщаше в тежък, непрекъснат грохот.

Беглецът вече се катереше по купчината руда. Долу нещо хрущеше и съскаше, а скалните късове се сипеха надолу. Целият куп бавно слизаше към страшните челюсти, докато Бързия правеше отчаяни усилия да стигне до върха.

В един миг на това кошмарно бягство лапите му не докоснаха нищо отпред. Той помисли, че всичко е свършено, отново размаха лапи и напипа грапавия ръб на широк отвор. Върхът на купчината плавно се спусна надолу, а Бързия увисна, стиснал ръба с пръсти и нокти.

Не разбра как се изкатери нагоре. Съзнанието му заработи едва когато опасността беше отминала и той лежеше треперещ в нов, пуст тунел с бетонни стени.

След няколко минути силите му се възвърнаха. Той заобиколи дупката, в която грохотът продължаваше, запълзя по коридора и се озова в просторно тъмно помещение. Миризмата на потни тела му подсказа къде се намира. Това беше Пещера за сън, чужда, но позната, защото по нищо не се различаваше от онази, в която Бързия сънуваше своите странни видения.