Сега тук нямаше никого. Той прекоси залата и стигна до втория изход. Разположението на тунелите беше съвсем привично. Оттук можеше да стигне до Централния тунел и да слезе по него надолу.

Ослуша се. Да, предположенията му се потвърждаваха. От далечните тунели долиташе познатият шум на общата работа. Там, долу, имаше други като него. Трябваше да отиде при тях. Само те можеха да му помогнат.

Без особени затруднения намери Централния тунел и запълзя по неговата широка спирала. След всеки завой шумът на работата ставаше все по-силен. Когато се спираше, можеше по слух да определи колко път е изминал. Половината… две трети… три четвърти…

Намираше се някъде съвсем близо до края на тунела, когато чу тежък, скърцащ звук, сетне трясък. Настъпи тишина. Нямаше нищо сериозно, просто срутване някъде далече оттук, в едно от разклоненията. Можеше да продължи пътя си. Но вместо това Бързия спря и се ослуша. Стори му се, че едновременно с шума от падането на камъните бе чул и друг звук — остър, болезнен писък.

Един от присъщите му глупави, безполезни импулси го тласна към разклонението. Той се вмъкна в тесния тунел и бавно започна да се провира напред.

Трябваше да измине много път, докато стигна до мястото на нещастието. Тук разклонението беше преградено от купчина камъни и глина. Бързия опипа препятствието и неочаквано докосна нечия муцуна, която едва се подаваше изпод купчината.

Без да мисли защо прави така, без изобщо да се опитва да мисли, той издърпа един тежък камък, здраво го стисна с предните си лапи и запълзя заднишком. След малко стигна до онова, което търсеше — тесният ход се кръстосваше с друго разклонение. Бързия търкулна камъка в него и отново запълзя към срутването.

— Стой! — просъска някой.