От някаква дупка в стената на тунела с писък изскочи дребно зверче. Ужасено от шума, то се мяташе между стените и не знаеше накъде да побегне. С един удар на лапата той го смачка, пъхна го в устата си и продължи да пълзи, дъвчейки в движение. Някога, в началото на работата си тук, мислеше, че не ще може да преодолее необяснимото си отвращение от суровото месо. По-късно свикна, както всички други, да не пропуска случаите за извънредна закуска. Времето за храна беше далеч, а и не се знаеше какъв ще бъде добивът.

Разклонението свършваше. Със силно движение на лапите той изскочи в Централния тунел и меко падна върху нечий космат гръб. Пострадалият изписка от болка и злобно просъска:

— Горните!

По неясното съскане позна, че е паднал върху Беззъбия. Нямаше време за извинения, пък и изобщо не съществуваха думи за това. Двамата продължиха да пълзят един до друг, като се закачаха от време на време с лапи.

— Горните! — още веднъж просъска Беззъбия.

Това беше ругатня, единствената ругатня в оскъдния им език. Напомнянето за Горните означаваше, че има кой да отмъсти за всичко. Това едва ли беше така, защото свръхестествените същества от горния край на Централния тунел никога не се намесваха в дребните караници. Мнозина дори се съмняваха в съществуването им. И все пак Горни имаше. Нали те прибираха рудата, те даваха храната и горчивото нещо. И пак те забраняваха езика.

Никой не знаеше защо Горните забраняваха да се разговаря. И въобще не беше сигурно има ли такава забрана. Може би съществуваше и друго обяснение. Факт беше само това, че най-бъбривите изчезваха и никога вече не се завръщаха. Някои смятаха, че Горните чуват всичко, което става в тунелите, други твърдяха, че има доносници, които се срещат с господарите и им разказват за нарушенията. Дори и така да беше, предателите грижливо пазеха тайната си, защото освен неясните слухове за Горните не се знаеше нищо повече.