„Но какво лошо има в това, че говорим?“ — помисли той.

Често си задаваше този въпрос и не можеше да отговори. Езикът им беше невероятно беден. Използуваха не повече от стотина-двеста съскащи думи, за да споделят помежду си подробности, отнасящи се най-често до работата, храната и горчивото нещо. Не можеха да си позволят словесни излишества — нито имаха достатъчно думи, нито мислите им се простираха толкова широко. Дори да впрегнеше целия си езиков запас, той едва ли би могъл да разкаже за светлината, която бе видял в разклонението.

Единствените понятия, които се приближаваха до абстракциите, бяха прякорите. По една характерна черта можеше да се опише всеки от тях и това веднага извикваше в съзнанието на събеседника цялостен образ с всичките особености на тялото и характера. Беззъбия, Оскубания, Гладния, Силния, Безпръстия… Все познати, с определено поведение и типични мисли.

Той също имаше прякор. Наричаха го Бързия, заради вечната му припряност. Всички знаеха, че той обича да изпревари другите, да напълни чувала си и да се оттегли някъде на спокойствие. Не знаеха само това, че свит в някое разклонение, той отново потъва в мисли за загадката на света — този безкраен лабиринт от тунели.

Централният тунел се спускаше надолу по спирала. На всяка крачка в стените му се отваряха входове към отдавна изоставени разклонения. В тях не влизаше никой. Беше безполезно да се изследват — всичката руда там беше извадена преди много, много време. Само понякога, в края на работата, някой нещастник с празен чувал пролазваше из тесните ходове на лов за гризачи, за да не остане гладен.

Двамата с Беззъбия продължаваха бързо да пълзят по пода, излъскан от влаченето на безброй тела. Сега бяха начело и можеха да не се надпреварват, но духът на съперничеството ги обхващаше все по-силно и нито единият, нито другият искаше да отстъпи първенството на противника.