Имаше голяма преднина и въпреки отмаляването от боя, стигна пръв до края на тунела. Спря и започна да се върти на едно място, търсейки посоката, в която можеше да открие най-добър добив. С цялото си тяло усещаше близостта на минерала — малки парчета, ситни камъчета, разпръснати из глината, едри късове… Усети най-доброто направление и без да се колебае, запълзя натам.

Някой вече беше ровил тук, но тесният ход свършваше преди да стигне до голямото парче руда. Навярно по-дребните отломъци, събрани при прокопаването на тунела, бяха му стигнали, за да напълни чувала си. Толкова по-добре. Сега Бързия щеше да изпълни нормата си наведнъж и после можеше да почива до края на работата.

Да копае беше за него също така привично, както и да диша. Протягаше лапи напред, като притискаше муцуната си от двете страни. Твърдите нокти се събираха, забиваха се в глината и потъваха дълбоко в нея. Веднага пръстите се свиваха, загребваха лепкавата жилава маса и я отхвърляха към гърба. Туловището пропълзяваше към освободеното пространство, а задните лапи изтикваха пръстта назад.

От Централния тунел долитаха приглушени звуци на суетене и боричкане. Групата беше пристигнала и сега всеки искаше да избере най-добрата посока. Някой задъхано се пъхна в разклонението. Бързия сърдито изсъска и натрапникът изскочи обратно.

До рудата оставаше още малко. Скоро Бързия докосна твърдия скален къс и още по-силно усети лъчението, подобно на топлина, което се лееше от минерала. Но обхваналата го радост мимолетно изчезна. Парчето се оказа много по-голямо, отколкото предполагаше, и това не беше хубаво. Нямаше да успее да прокопае достатъчно широк тунел за измъкването му. Поне не до края на работата. Ала времето вече беше изгубено. И да потърсеше нова посока, не можеше да се надява на нещо повече от половин чувал с мъка събрани ситни парченца. Дори онези, които копаеха продължението на Централния тунел, щяха да се завърнат с по-богат добив от него.