Аз търпях Касем като безполезна висулка и си мълчах, когато Халеф се дърлеше с него. Затова и сега не се обаждах. Бедният дявол и бездруго не можеше да бъде по-различен от това, което си беше.

Бяхме напуснали Реваднуз рано сутринта, а сега беше вече следобед. Докато следвахме рекичката, не мислете, че яздехме по утъпкан път. Такъв нямаше. Нашите коне вървяха повече по чакъла, останал по двата бряга от пролетното прииждане на водата. Непосредствено с него граничеше гъста дъбова гора, изкачваща се стръмно по височините от двете страни. Ездата беше напрегната за животните, но по-късно долината на реката се разшири. Тук растеше сочна ливадна трева, по която конете вървяха на по-меко. Тук и там между гората и водата се срещаше някой храсталак, през който трябваше да се провираме.

Яздех с Халеф отпред. Касем ни следваше на известно разстояние. Той правеше много угрижена физиономия. Но тъй като не забелязвах в тревата следи от хора или добитък, смятах засега една среща с кюрди изключена. Заблуждавах се, понеже не вземах под внимание обстоятелството, че двете племена, живеещи разделено от двете страни на реката, се намираха във вражда помежду си. А враждуващи племена при всички случаи отстоят на по-голямо разстояние, отколкото възлизаше ширината на малката рекичка. Впоследствие действително видях, че мир махмалли и мир юсуфи се пазеха да подкарват стадата си към речната долина. Те бяха установили своите биваци в гората и настаняваха добитъка по поляни, където лесно можеше да бъде надзираван.

Тъкмо яздехме пак пред един такъв гъсталак, когато чухме на известно разстояние пред нас да се вика за помощ. Беше женски глас. Сметнах, че някой се намира в опасност, и бързо подкарах врания си жребец през храстите. Халеф ме последва по петите. Виждайки това, Касем, който също бе чул вика за помощ, обузда своето животно и ни подвикна страхливо: