— Спрете! Ефенди, настоятелно те моля да останем скрити тук в шубрака! Оставете да вика там който си ще! Който се подхвърля на опасност, него тя ще изяде барабар с кожата и космите.

Напълно естествено аз не зачетох предупреждението и продължих да яздя. Виковете станаха по-тревожни, приближаваха. Когато стигнах края на храсталака, видях да се простира пред мен по отсамния бряг дълга и тясна ливада, ограничена отдясно от реката, отляво от обраслото с гора възвишение и отпред от подобен шубрак като този зад мен. Равнината беше може би осемстотин крачки дълга и по нея с всички сили тичаше насам една женска фигура, викайки постоянно за помощ, сякаш беше преследвана от някакво същество. И все пак, докъдето погледът ми стигаше, такова не се виждаше.

Жената беше излязла от отвъдните храсти и се бе отдалечила от тях на около сто и петдесет крачки. Страхът я бе тласнал изпървом право напред. Сега се насочи към реката, за да я остави между себе си и намиращата се подире й опасност. Но ето че видя мен и Халеф и рязко се отклони пак в предишната си посока, сиреч се затича право към нас. Касем бе дръзнал да стигне края на гъсталака. Сега извика ухилено:

— Аллах! Тая жена е шантава. Крещи за помощ, а пък не се намира в опасност.

Но още в следващия миг се оказа, че виковете й не са били безпричинни, защото от растящия зад нея шубрак се изстреля едно куче, зад него още едно и още едно. Бяха исполински сиви кюрдски хрътки от породата, наричана от кюрдите таси. Едно такова куче има височината на теле, притежава лош нюх наистина, но веднъж насочено по следа, не я губи и е приучено да разкъсва гърлото на преследвания. Жената следователно се намираше в извънредно голяма опасност. Настигнеха ли я кучетата, свършено бе с живота й. Те идваха с големи скокове. Трябваше да й помогна и препуснах към нея.

— Стой, спри! Спри, в името на Аллах! Кучетата ще те смъкнат от коня и ще те разкъсат! — закрещя подире ми Хасем.