Не му обърнах внимание, а продължих да яздя, за да намаля разстоянието и да имам сигурен изстрел. После спрях и се заех с карабината. Когато я насочих, моят арап застина като зид. Знаеше, че се каня да стрелям, и че не трябва да мърда. Три бързо дадени един след друг изстрела и кучетата, които така хубаво имах на мушка, се търколиха в тревата. А жената продължи да тича. Препуснах с Халеф насреща й и когато почти я достигнах, й викнах:

— Спри! Ти си спасена. Кучетата са мъртви! Послужих си с наречието курманджи, което сигурно беше нейното, защото ме разбра, спря посред бяг, погледна назад и като видя лежащите кучета, извика:

— Гхайне Ходех кес нехкахне! 

Дъхът й излиташе така, че изричаше думите на пресекулки. Слагайки ръце на гърдите, тя се опита да се успокои. Беше може би четирийсетгодишна и бръчки браздяха нейното лице. Бедното й облекло се състоеше само в една дълга, подобна на роба, дреха от син лен. На главата си носеше вехт яшмак, който сега бе вдигнала, иначе лицето й щеше да бъде покрито.

— Ти ли раздразни кучетата, или някой ги насъска към теб? — попитах аз.

— Насъскаха ги, насъскаха ги! — отвърна тя все още без дъх. — Трябваше да бъда разкъсана от тях.

— На кого принадлежаха?

— На Шир Селеки, предводителя на мир махмалли, разбойниците, убийците, които никого, дори една бедна жена, не щадят.

— С какво всъщност си разгневила този мъж?

— Разгневила? Той убива, без да е гневен, защото за него убийството е удоволствие. Забелязах, че я няма козата ми, моята любимка, от чието мляко живеем, понеже сме много бедни и имаме само това животно. Търсих я и стигнах близо до реката. Видях я от другата страна и прегазих водата. Тъкмо поисках да я уловя и поведа обратно, когато пристигна Шир Селеки, безмилостният, със своите воини мир махмалли. Започнах да го умолявам за милосърдие, тъй като се намираме в кръвна вражда с неговото племе.