— Завърнал се глас? Скоро ще се пръсна, тази торбичка, този глас. Отвърни ми с песен.

Не отговаря. По-високо. По-високо. Толкова високо — никога. Отдолу всички облаци. Вечна облачност. Приглушени са песните на младата от този глас. Твърде далече…

Мъничко нагоре. Нещо, нещо… Пеещ странен глас, странна песен, никога нечуван глас…

Не разбираш.

По-високо. По-горещо…

— Глас, тук…

Нещо някъде горе. Далече. Прекалено далече. По-силно е странното пеене сега. Този глас сега му съответства. Опитваш се. Към него:

— Мм-мм-мм-мм-мм? Завърнал се глас? Този глас скоро ще отиде във Вечната дълбина. Понеси този глас, подхрани този глас — надолу. Надолу към Вечната дълбина, Завърнал се глас. Към мястото на вечния покой, пълните с храна небеса, никакво съвкупяване, никакво раждане, никакво пръсване на торбички, безконфликтно и вечно пеещо съвършенство. Ало, ало? Завърнал се глас? Завърнал се глас. Ало? Мм-мм-мм-мм-мм.

Отгоре и мъничък. Отгоре и мъничък. Бързоподвижен. Твърде далече. Твърде далече. Пеенето не се изкачва нагоре. Не променя песента от високото. Никакъв отговор.

Потреперване, скърцане, разкъсване. Горещина, горещина. Сега, сега разривът. Болката…

Ударена, блъсната настрани. Обърната. Завъртяна. Смачкваща се. Става все по-малко — небето, всичко. Пада. Пада. По-малко. Довиждане. Падането, падането на този глас започва.

Надолу, с въртене. По-бързо…

По-бързо от хранопада, през облаците, назад — по-хладно, по-хладно, безгласно, сбръчкваш се. Светлини, пламъци, ветрове, песни, пробягващи покрай нея. Силно, силно. Довиждане. Пулсът на Вечната дълбина. Здравей. Завърнал се глас? Падаш…

Векторната спирална симетрия показва… Пулсирането е всичко…

След обяда смътно обезпокоеният Рик влезе в контролния център. Глождеше го, че е стъпкал любимата идея на другия. Десет минути покаяние, реши той, са достатъчни да успокоят съвестта му и би могъл да провери собствената си апаратура, докато е там.