Когато влезе в светлата, прохладна камера, видя Мортън, който леко танцуваше в такт с тайнствени звуци, излизащи от един от мониторите му.

— Рик! — възкликна той, щом го зърна. — Чуй какво хванах!

— Чувам.

Тоновете на предсмъртната песен на създанието излизаха от говорителя.

— Звучи така, сякаш едно от тях се е издигнало на необикновена височина. Представях си ги на по-ниско рав…

— Това е от атмосферата — прекъсна го Рик. — Няма нищо по-надолу. Започваш да откачаш на тази тема.

Искаше му се веднага да си прехапе езика, но не можа да се въздържи и да не каже какво мисли.

— Никога не сме хващали нищо от атмосферата на такава честота.

— Знаеш ли какво става с художниците, които се влюбват в моделите си? Свършват зле. Същото се отнася и за учените.

— Слушай, слушай. Някой произвежда тези звуци. И после това прекъсва внезапно, като че ли…

— Добре, различно е. Но просто не мисля, че нещо би могло да го прекъсне в тази супа.

— Един ден ще разговарям с тях — упорстваше Мортън.

Рик поклати глава, след това се насили пак да заговори.

— Пусни го още веднъж — предложи той.

Мортън натисна едно копче и след кратка пауза бръмченето, тананикането и подсвиркването започнаха отново.

— Мислих за това, което каза преди малко — отбеляза Мортън, — за комуникацията…

— Така ли?

— Ти попита какво ли бихме могли да си кажем един на друг.

— Точно така. Ако ги има.

Звуците се издигаха на все по-голяма височина. Рик започна да се смущава. Възможно ли би било…?

— Те като че ли нямат думи за всички конкретни неща, които изпълват живота ни — заяви Мортън, — даже много от абстрактните ни понятия се базират на човешката анатомия и физиология. Нашата поезия за долината и планината, за реката и полето, за деня и нощта със слънце и звезди тук не би свършила работа.