Рик кимна. «Ако съществуват — чудеше се той, — какво ли биха могли да имат, което бихме искали и ние?»

— Може би само музиката и математиката, най-абстрактното ни изкуство и наука, биха могли да служат за допирни точки — продължи Мортън. — Освен тях би трябвало да бъде създаден и някакъв метаезик.

— Записът на песните им би могъл да има някаква търговска стойност — каза замислено Рик.

— Ами после? — попита по-ниският. — Нима ще станем змията в техния рай, като им обрисуваме чудеса, които никога пряко не са преживели, и с това им причиним някаква привнесена екзистенциална травма? Или може би ще стане обратното? Какво биха могли да знаят или да чувстват те, за което ние дори не сме и помисляли?

— Идват ми идеи да разчупя тази загадка математически, да видя дали наистина има логическа последователност зад нея — внезапно се обади Рик. — Мисля, че съм виждал някакви лингвистични формули, които биха могли да се приложат.

— Лингвистични? — учуди се Мортън. — Това не е твоята област.

— Знам, но обичам математическата теория — независимо от каква област е.

— Интересно. Ами ако те имат сложна математика, която човешкият мозък просто не може да разбере?

— Това би ме побъркало — отговори Рик. — Би впримчило душата ми. — И той се разсмя. — Но тук няма нищо, Морти. Само си губим времето… освен ако в това няма някакъв модел — реши той. — Тогава ще го проследим.

Мортън се ухили.

— Има. Сигурен съм.

Тази нощ сънят на Рик беше смущаван със странна периодичност. Ритмите на песента пулсираха в главата му. Сънуваше, че песента и езикът притежават математическа визия, която никакъв мозък с двустранна симетрия никога не би могъл да сподели. Сънуваше, че завършва дните си в безизходица, вижда нещото разрушено от брутална компютърна сила, но без да бъде в състояние да разбере елегантността.