Те не биха познавали нищо освен небето си, нито пък ще знаят какво има отдолу. Техните мъртви просто ще потъват и ще изчезват. Няма да имат домове, само ще скитат. Биха могли само да се хранят, да си вдигат шум един на друг и да мислят неразбираеми точково-симетрични мисли. Съмнявам се, че бихме могли някога да намерим почва за разговори, а ако намерим, ще открием, че няма за какво да си говорим с тях. При това може и да се окажат глупави.

Мортън изглеждаше ужасен.

— Не мога да се съглася — възрази той. — Има неща като устна култура и тяхното общуване би могло да прилича, да кажем, на голяма оратория. Бих казал, че още е невъзможно да си представим какво те мислят и чувстват. Точно затова би било толкова страхотно да се общува с тях — за да го открием.

Рик поклати глава.

— Морти, това е като чудовището от Лох Нес и отвратителния Снежен човек. Не вярвам, че те съществуват.

— Ами ако съществуват, това няма ли значение?

— Тях ги няма — каза Рик. — Вселената е самотно място.

През хранопада до най-плътната точка. Там има ядене, пеещи локационни вектори, дошли тук да пеят. Струпване в далечни странични места, облаци. Дрезгава песен на буря някъде далеч отзад. Пърхане на буря в песни на други хранещи се тук, пристигащи сега, спазващи дистанция, за да не се чува цвъртенето.

Болка. Все повече и повече, надига се и спада, раздуване, свиване, следите от остра, свирепа болка…

Пораснала, млада от този глас, носена насам-натам. Свободното реене. Вече не се възражда, не се подхранва от този глас. Да върви напред и нищо друго; свита, място за раждане; притискане и сухота. Отиде си. С възрастта телесната обвивка се втвърдява, настъпва слабост, песента затреперва. Дълго беше такъв този глас. Пресметни… Сега скоро, много скоро ще дойде време за рухване и потъване, ще дойде времето за края на песента.