— Какво ще кажете за гледката? — полюбопитства Къртис.

— Главозамайваща — измърмори Кей. — Предпочитам да гледам в далечината.

— Калейдоскоп, а? — засмя се с глас Къртис. — Разбирам… Пустини, езера, океани, гори, степи — и всичко това само на едно нищо и никакво късче земя. Не ми трябва много, Кей. Не ми трябва Червено море или целите Хималаи, въпреки че бих могъл да си ги купя. От всичко по малко. Умереност и разнообразие — това е залогът за интереса към дългия живот. Вие още не сте разбрали това, младежо. Съживявали сте се шест пъти, ако не се брои днешният. Но аТанът ви стигаше максимум за пет години. Разточително. Даже при вашата квалификация и доходи, няма да изкарате дълго така.

— Какво ви трябва, Ван Къртис? — уморено попита Кей. — Не си е струвало да ми подарявате живота, за да ми четете нравоучения.

— Нужен сте ми вие, за да умрете за мен. Завинаги, безвъзвратно. Или да се сдобиете с вечен живот — в зависимост от това как ще се справите.

4

— Далеч от Земята, далеч от Каилис, където ви убиха, Кей… — Ван Къртис стоеше на ръба на площадката и гледаше надолу. Към късчето океан, тъмната горска ивица и парченцето нощ, притиснато помежду им. — Там е планетата Граал.

— Не съм чувал за нея.

— Не съм изненадан. Нов, слабоусвоен свят. Моите интереси изискват присъствие на него…

Ван Къртис неочаквано се изплю в пустотата. Кей сподави усмивката си — дотолкова този жест не се връзваше с господаря на „аТан“.

— Добре е, че не се смеете, Кей. Това, което чухте, само по себе си е секретно. А ще ми се наложи да ви разкажа повече… и още повече да ви се доверя. Аз рискувам…