— Нека направим следното — предложи Кей, като правеше отчаяни усилия да запази спокойния израз на лицето си. — Ти ще отклониш цевта и ще си поприказваме. Като сериозни хора.

Момчето се усмихна:

— Аз съм несериозен.

Той наистина не изглеждаше особено сериозен — мургав чернокос хлапак на дванайсет-тринайсет години. Копринената риза в крещящо розово и късите бели панталони му придаваха още по-безопасен вид.

— Чуй ме — отново призова Кей. — Дори да изхвърлиш пистолета през прозореца…

Момчето леко се намръщи.

— Дори да изхвърлиш пистолета, няма как да ти направя нещо! Нали виждаш…

— Виждам.

— Аз не мога да разговарям с насочено към мен дуло…

— А за какво ми е да разговарям с теб? — леко се удиви момчето.

Мислено Кей отправи благодарност към всички известни му богове. Колкото повече бъде казано сега, толкова по-малки са шансовете гадинката да натисне спусъка. Да убиеш човека, с когото разговаряш, не е толкова лесно. Вярно, Кей не беше сигурен, че същото правило важи и за децата.

— Каниш се да ме убиеш, нали? — поинтересува се той.

Момчето мълчаливо кимна.

— Смърт от алгопистолет — това е най-страшното, което можеш да си представиш. Повярвай ми, знам това.

— Убивал ли си? — заинтересува се момчето.

— Мен са ме убивали.

Хлапакът присви очи. Явно разбра.

— Виж какво — продължи Кей, придавайки на гласа си най-приятелски и внушаващ доверие тон, — ако ще използваш тази гадост срещу мен, поне кажи защо го правиш. Не е чак толкова голямо благодеяние, нали?

— Вярно — неочаквано лесно се съгласи момчето. Приближи се към креслото до стената, седна в него, кръстоса крака и нагласи пистолета върху страничната облегалка. За съжаление, той нищо не рискуваше. Кей лежеше на кревата, гол и абсолютно безпомощен. Тънка сребриста паяжина покриваше тялото му, като го приковаваше неподвижно към леглото и стената до него. Момчето бе оставило флакона със спрей на масата — сякаш имаше намерение, в случай на необходимост, да повтори процедурата.